Американската мечта ни убива!

Американската мечта ни кара да вярваме, че трябва да преценяваме хората само по това, което са постигнали. Американската мечта индиректно насърчава хората да се чувстват оправдани, когато злоупотребяват с другите. Успехът ви прави някакъв светец, модел на подражание, който всички останали трябва да следват. Неуспехът ви превръща в плебей, в пример за това, което всички останали трябва да се опитат да избегнат.

Представете си, че отново сте дете и искате да продавате лимонада във вашия квартал. Поставяте на малкия си щанд картонена табела, написана с цветен молив, и се захващате за работа. На първия ден идва един човек, който купува лимонада. След това на втория ден идват двама души. На третия – трима. На четвъртия – четирима. В рамките на един месец вие продавате лимонада на десетки хора всеки ден и търсенето просто продължава да расте.

Но става още по-добре. Не само целият квартал иска да опита вкуса на вашата сладка, цитрусова напитка, но цената на лимоните като че ли поевтинява. В началото можете да купите за един долар пет лимона. Следващата седмица можете да купите осем за един долар. След това на по-следващата може да купите дванадесет. И така нататък. След няколко месеца вие сте машина за правене на пари от лимонада.

Разбира се, вашата магическа лимонада се прочува в квартала. И съвсем скоро други деца поставят свои лимонадени щандове около вас.

Но това няма значение, търсенето просто продължава да расте. Така че приветствате тези други деца. Казвате им: „Това е кварталът на възможностите, където всеки може да продава лимонада и да печели пари.“ Междувременно, сякаш с помощта на магия, все повече хора се появяват всеки ден, за да си купят лимонада, а цената на лимоните просто става по-евтина.

Вие и другите деца осъзнавате нещо: че не е възможно да не правите пари в този квартал. Единственият начин да не печелите пари е да бъдете мързеливи или напълно некомпетентни. [1] Вашите лимонадени възможности са ограничени само от времето и енергията, която сте готови да вложите. Границата стига до небето и единственото нещо, което стои между вас и вашите мечти за лимонадено богатство, сте вие.

Не е изненадващо, че започва да се формират мнения относно квартала. Носят се разкази за деца, които продават много лимонада и други деца, които не го правят. Това дете е гений и продава лимонада 20 часа на ден. Онова дете е загубеняк, който не може да продаде и ледена вода в пустинята, да не говорим, че вероятно изпива половината от собствената си продукция.

Децата разбират живота по доста прост начин: хората получават това, което заслужават. Или казано по друг начин: хората заслужават това, което получават. И ако искат нещо по-добро, те би трябвало да са по-умни и / или да работят по-усърдно за това.

Минава време. А новината за този квартал на магическа лимонада – понастоящем обслужващ хиляди клиенти ежедневно, започва да се разпространява надлъж и нашир. Децата прииждат с автобуси от далечни квартали, за да опитат късмета си в света на лимонадата. Те заемат най-лошите работни места, изстисквайки лимони и изхвърляйки боклука, защото знаят, че с безкрайните възможности в квартала на лимонадата, просто е въпрос на време да прогресират и да започнат да правят добри пари сами.

Това продължава с месеци и децата в квартала започват да осъзнават нещо друго: че кварталът им е специален. Изглежда, че е избран от Бога. В края на краищата, ако децата прииждат с автобуси от целия град, само за да продават капки лимонада тук, трябва да има нещо наистина специално в наличните възможности. Децата тук имат много повече пари. Те работят два пъти повече, отколкото децата на други места. Това наистина трябва да е изключително място.

Но един ден нещата започват да се променят. Първо чувате, че японските деца в града са разбрали как да произвеждат два пъти повече лимонада за половината от цената, което прави невъзможно да се конкурирате. След това се появяват слухове, че масовият приток на бедни китайски деца подбива цените ви и краде клиентите ви.

На второ място, някои от по-успешните продавачи на лимонада са обиколили наоколо и са изкупили по-малко успешните лимонадени щандове. Така че вместо стотици деца, независими продавачи на лимонада, има около десетина свръхбогати деца, които контролират по-голямата част от пазара на лимонада. И за да намалят разходите и да постигнат добра възвръщаемост за своите инвеститори, те започват да плащат на работниците по-малко за същата работа. Но вместо да кажат това на децата, те им казват да работят по-усърдно. В края на краищата хората заслужават толкова, колкото си изкарат, нали?

Отначало това се случва бавно. Но след това реалността неизбежно настъпва: децата в квартала правят по-малко пари, въпреки че работят по-усърдно и по-дълго от всякога.

Но убежденията се разминават с реалността. Хората, които значително отслабват, години наред смятат себе си за непривлекателни и с наднормено тегло. Хората, на които са се присмивали като малки, се превръщат в непретенциозни възрастни, които постоянно подценяват способността на другите да ги приемат.

И с убежденията се случва по същия начин. Икономическата реалност на лимонадените щандове сега е променена и това не е светла перспектива. Но убежденията на децата продължават да съществуват: основнните убеждения не се променят.

В резултат на това започват взаимните обвинения. В края на краищата убежденията не могат да се винят. Някой друг трябва да е оплескал нещата.

Образованите деца, които бяха отделили време и пари за придобиване на научни степени в областта на изстискването на лимони и уличните продажби, гледаха на децата без образование като на слабоумни и по-низши глупаци, които сами са виновни за нещастието си. Усърдно работещите деца, които започнаха от нулата, се обърнаха към децата с повече късмет, на които им бяха предоставени първите лимонадени работни места, и ги обвиниха, че са привилегировани и неподготвени за неуспехи. Скоро кварталът се обърна срещу себе си и започна да се самоунищожава. Бяха начертани бойни линии. Родиха се фракции. Фракции, които бяха политически, крайни, ревностни и противоречиви. И все пак основнaта презумпция остана. Светът се промени, но презумпцията не.

Американската изключителност

От самото начало американците [2] винаги са се мислели за изключителни.[3] И по много начини Съединените щати са били едно историческо изключение.

По принцип няма друг такъв момент от световната история, когато на група от сравнително добре образовани и трудолюбиви хора е бил предоставен един слабонаселен континент, пълен с природни ресурси, обграден от два огромни океана от всяка страна, които да го защитават от всякакви потенциални нашественици. [4]

Да, през първите 300 години от историята си САЩ бяха лимонадения щанд, където все повече и повече клиенти се появяваха магически. И ако цивилизациите в Европа и Азия нарастваха, достигаха върхови точки и умираха много пъти, на хората от Съединените щати никога не се е налагало да се занимават с подобни ограничаващи фактори. Икономическите възможности и прогреса изглежда бяха дар от Бога – такава даденост, при която поколения хора идваха и си отиваха, без да се сблъскат с живота без нея.

Стремглавият възход на САЩ като световна суперсила се случи поради сливането на четири уникални фактора, от които те значително се възползваха:

– Неограничена земна площ— От самото начало САЩ се радват на постоянна експанзия. Отне повече от 100 години от създаването на страната, тя да се разпростре от „море до блестящо море“. През 20-ти век САЩ добавиха територии от Карибите и Тихия океан, най-вече Хавай и Аляска. Евтините и плодородни земеделски земи винаги са били в изобилие. Природните ресурси също изглеждаха безкрайни, имаше огромни запаси от петрол, въглища, дървен материал и благородни метали, които все още се откриват и до днес [5].

– Неограничено количество евтина работна ръка — В по-голямата си част Съединените щати са останали слабонаселени през цялата си история. Всъщност това било истински проблем за бащите-основатели и те считали, че трябва да привлекат постоянен поток от имигранти от цял свят, за да развият стабилна и самозадоволяваща се икономика. За целта те създали демократична система, която насърчавала предприемаческия дух и привличала талантите. Това създало безкраен приток на евтина работна ръка, което продължава и до днес. И това е така, без дори да споменаваме онази дреболия, наречена „робство“, която имахме за известен период.

– Неограничено количество иновации — Може би еднинственото нещо, което американската система е възприела по-добре от всичко друго е, че тя е създадена да възнаграждава изобретателността и иновациите. Ако дойдете с най-новата, най-великата идея, ще бъдете възнаградени за това тук и то повече от където и да било другаде. Много от големите технологични постижения през последните няколко века са дело на блестящи имигранти, които САЩ са привлекли в своята държава.

– Географска изолираност — Цивилизациите в Европа и Азия са били обект на нашествия, владичества, нови нашествия, нови владичества, лашкани напред-назад от вълните на историята, култури и народи са изчезвали от картата неведнъж. Всеки път унищожението е връщало обществото назад, принуждавайки го да преосмисли себе си, докато се възстановява.

Но не и САЩ. Просто те са били твърде далеч. Искам да кажа, че ако сте Наполеон, защо да натоварвате куп скъпи кораби и да плавате няколко седмици, когато може просто да нахлуете в Италия, например утре?

В резултат на това САЩ получиха усещането, че са изолирани от света. С изключение на Пърл Харбър (за което Японската империя положи много усилия), просто е невъзможно да ни достигнете.

Американците приемат това за даденост. Но ефекта на географската изолираност не може да бъде преувеличен. Още преди няколко десетилетия голяма част от Европа се опасяваше от застрашаващо нашествие от изток. По дяволите, някои европейски държави все още се страхуват от това нашествие. [6]

Идеята за американската мечта се роди от тази пресечна точка на добро благосъстояние, изобилни ресурси, огромни количества земя и творческа изобретателност, извлечени от целия свят [7].

Американската мечта е проста: това е непоколебимото убеждение, че всеки – вие, аз, вашите приятели, съседите, баба Върна, може да преуспее, това само изисква правилното количество работа, изобретателност и решителност. Нищо друго няма значение. Няма външна сила. Няма моменти на на лош късмет. Всичко, от което някой се нуждае, е постоянна доза упоритост и усърдна работа. И вие може да притежавате огромна и внушителна къща в предградията с гараж за три коли … мързеливци такива.

А в държава с непрекъснато нарастващ брой потребители на лимонада, неограничено разрастване на собствеността върху земята, неограничено разширяване на пазара на работна ръка, неограничено увеличаване на иновациите, това беше вярно.

До скоро…

Американската мечта е в застой

В бъдеще хората вероятно ще посочват терористичните атаки от 11-ти септември като преломен момент, след който САЩ започнаха бавно слизане от пиедестала на глобалното господство. Но истината е, че силите, които влошават положението, действат в страната от десетилетия насам.

Средният американец е по-зле от това, което е бил преди едно поколение по почти всички основни статистически показатели. Някои специалисти обвиняват по-младите поколения, заявявайки, че те са привилегировани, егоцентрични, прекалено погълнати от смартфоните си, за да работят [8], и докато може би има зрънце истина в някои от тези роптания, данните показват че не в децата се състои проблема.

Общо взето днешните американци, особено младите американци, са най-образованото и продуктивно поколение в историята на САЩ:

Населението на Съединените щати се състои от толкова много хора, завършили колеж, колкото никога преди в историята.

Продуктивността на американския работник постоянно се увеличава през последните 65 години.

Но също так има много хора с непълна заетост или безработни:

Процентът на младежите, завършили колеж, които са с непълна заетост или безработни, все още не е достигнал нивата преди рецесията.

Това се дължи на простата причина, че няма работни места, особено работни места за средната класа. Въпреки впечатляващото оповестяване, направено от Обама, че той е намалил нивото на безработицата наполовина след встъпването си в длъжност, по-голямата част от спада на безработицата след кризата през 2008 г. се дължи на работата на непълно работно време или на нискоквалифициран труд и на хората, които масово напускат работа.

Повечето от работните места, създадени след началото на възстановяване от глобалната криза, са нископлатени, следвани от високоплатените работни места. Възстановяването на работните места със средна работна заплата обаче не е достатъчно. Източник: NYTimes via National Employment Law Project

Процентът на участие в работната сила е процентът на хората в трудоспособна възраст в САЩ, които всъщност имат работа. Обърнете внимание на продължаващия спад след Голямата рецесия през 2008 г..

Днес приблизително 25% от хората с диплома от колеж нямат работа и дори не търсят такава.[9]

Хипстър или представител на поколението Y с непълна заетост? Има ли всъщност разлика?

Но защо? Какво стана? Къде сбъркахме или сбъркали ли сме въобще? Кого можем да обвиним с гневни тиради в Туитър или на коктейлно парти?

Всъщност никой не е виновен. Просто стратегиите и убежденията, въз основа на които се създаде страната, най-накрая се натъкнаха на техните ограничения:

Няма повече земя

Факт е, че приключихме със земята около 1900 година. Завладяхме Куба, Филипините, Гуам и други. Но след световните войни осъзнахме нещо, което англичаните никога не направиха: тоест, защо да харчим цялото си време и пари, за да нахлуем в една бедна страна, когато можем просто да им дадем пари в заем и да им кажем да ни продават разни неща много евтино?

Това е, което всъщност направихме през Студената война. Ние го наричахме глобална хегемония, а в общи линии това беше изнудване на ниско ниво по отношение на държавите от Третия свят: или отваряте търговията за нас, позволявате на нашите корпорации да влязат и да използват вашата земя и евтина работна ръка, или ще бъдете изолирани и ще продължите да затъвате в бедност.

И това проработи. Отвориха ни се десетки пазари по света, а в замяна ние обещахме, че нашите военни ще ги защитят от комунизма.

Но и това също се изчерпа. Повечето от бедните икономики се развиха достатъчно, за да не са вече толкова евтини и податливи на експлоатация. Или поне не толкова, колкото бяха преди. Всъщност някои от тях може скоро да ни станат конкуренти.

Вече няма евтина работна ръка

Да, всичко се аутсорсва. Искам да кажа, защо да се наемат куп местни работници, когато можеш да построиш фабрика в Китай и да произведеш нещата за ¼ от цената? RIP, Детройт. О, и съществуваше цялото това нещо, наречено „робство“, за което може би сте чували. То приключи.

Иновациите сега създават по-малко работни места, не повече

Това може би е най-големият и най-страшен проблем от всички. Факт е, че заради информационните технологии, автоматизацията и изкуствения интелект вече не се нуждаем от толкова хора, колкото преди. [10] Знаете ли, че когато влезете в CVS, компютърът ви изкрещява да си сложите нещата в чантата и после вие просто приплъзвате картата си и излизате? Да, скоро целият свят ще бъде такъв. Счетоводители. Фармацевти. Дори таксиметрови шофьори и шофьори на камиони. Това означава, че потенциално десетки милиони хора ще загубят работата си. Без възможност тези работни места някога да бъдат създадени отново.

Но това не само ще удари сектора на услугите и в голяма степен носи вина за удара върху производствения сектор. Независимо от безспирното бръщолевене на Тръмп, индустриалното производство на САЩ се е удвоило през последните 30 години и все още е най-големият сектор в американската икономика [11]. Проблемът е, че това е постигнато със само около 75% от работниците, които преди са били ангажирани. [12] Това представлява кражба на тези работни места от страна на китайците. Това е подобрена технология. Знаете, роботи и други.

С други думи: лимонаденото парти приключи. Клиентите не прииждат. Пазарът се свива. Лесните пари за всеки, който ги е пожелал, вече са мит.

Няма значение за кого ще гласувате, тези работни места няма да бъдат създадени отново.

Всъщност сега се получава точно обратното: има милиони трудолюбиви, интелигентни хора, които живеят от заплата до заплата и са приковани на работа с малко възможности за напредък и малко надежда за бъдещето. [13] И много от тези хора са ядосани.

Тъжната истина е, че все по-малко хора днес прогресират, отколкото преди [14, 15]. И те не прогресират заради трудолюбието или образованието си, а заради връзките, социално-икономическото положение на семейството им и, разбира се, заради простия късмет, че не са се разболяли серизно или не са претърпяли някакъв сериозен инцидент. [16]

Не само че това не е американската мечта, това е противоположното на американската мечта. Това е старият феодален ред, в който сте родени с привилегии (или липсата на такива) и сте принудени просто да се надявате, че нещата няма да се влошат.

Всъщност икономическата мобилност е по-ниска в САЩ, отколкото в почти всяка друга развита държава, и някъде наравно със Словения и Чили – не точно златния стандарт на икономически възможности в света (без да обиждаме моите словенски и чилийски читатели). А други англоговорящи страни като Австралия и Канада имат далеч по-голяма икономическа мобилност, както и онези отвращаващо социалистически държави като Дания, Швеция и Финландия.

Съотношението на благосъстоянието между поколенията показва колко близко благосъстоянието на дадено поколение съвпада с благосъстоянието на предходно поколение и се използва като мярка за икономическа мобилност. Имайте предвид, че колкото по-високо е процентното съотношение между поколенията, толкова по-ниска е икономическата мобилност. Източник: Economic Policy Institute

„Така че американската мечта е мъртва. Голям провал? Какво имаш предвид, Менсън?“

Добре, ще ви кажа мнението си. Последната част от „Трагедията на лимонадените щандове“ е тази, която е толкова опасна. Децата развиха система от убеждения около „успех = упорита работа = заслужени прекрасни неща“ и „провал = мързел = заслужени ужасни неща.“ Тези евристични методи работят чудесно в едно общество, където има безгранична възможност, безкрайни ресурси и непрекъснато разширяващи се пазари.

Но когато ситуацията се промени и тези възможности просто вече не съществуват, същите тези убеждения стават доста опасни и дори разрушителни.

Американската мечта кара хората да вярват, че всички винаги получават това, което заслужават

Американската мечта по същество е просто друга форма на това, което психолозите наричат „вяра в справедливия свят.“

Съгласно „вярата в справедливия свят“ хората получават това, което заслужават – лоши неща се случват на лоши хора и добри неща се случват на добри хора. Лошите неща рядко (или никога) се случват на добри хора и обратното.

Обаче съществуват два проблема с „вярата в справедливия свят“: a) тя е погрешна и б) вярвайки, това някакси ви прави коравосърдечен гадняр. [17]

Знайте, че той има право.

Ние всички биваме прецакани в някакъв момент от живота си много сериозно. Независимо дали става въпрос за автомобилна катастрофа, рак, въоръжен грабеж или развиване на осакатяващ страх от фъстъчено масло, ние всички преживяваме някакво нещастие през собствения ни малък уникален живот.

Всички ние разбираме това на някакъв етап. Обаче над 25% от американците нямат спестявания. Нула. Ще кажете: „Те не би трябвало да харчат толкова пари за телевизори с плосък екран!“ И може би има нещо вярно в това. Пазарът на труда е на най- ниското си ниво. Реалните заплати са в застой от 50 години насам. [18] Проблемът е: работните места просто не стават. Клиентите на лимонада са спрели да прииждат и това променя всичко. Тъй като това означава, че дори и да работят толкова усърдно, колкото и преди (или даже по-усърдно), хората могат да се окажат в по-лошо положение.

Ето една статистика, която ще ви порази: 45% от бездомните хора имат работа. Сещате се за човека, който спи на пейката в любимия ви парк и мирише на котешка пикня. Когато той ви помоли за един долар, вие му изкрещявате: „Намери си шибана работа!“ Да, има вероятност той вече да има такава. Гадняр.

Американската мечта ни кара да вярваме, че трябва да преценяваме хората само по това, което са постигнали

Ако всички получават това, което заслужават, то тогава трябва да се отнасяме към хората според това, което им се случва. Успехът ви прави някакъв светец, модел на подражание, който всички останали трябва да следват. Неуспехът ви превръща в плебей, в пример за това, което всички останали трябва да се опитат да избегнат.

Това създава една изключително повърхностна култура, в която хора като семейство Кардашиян се възхваляват само заради тяхната слава и пари, а хора като ветераните от войната, лицата, които оказаха първа помощ при терористичните атаки от 11-ти септември, учителите, които променят съществено живота на човек, са повече или по-малко пренебрегвани, а в някои случаи – оставени на произвола на съдбата. Мълчаливата презумпция е, че ако те са толкова велики, къде, по дяволите, са парите им, за да се грижат за себе си?

Приятно ни е да вярваме, че всички ние получаваме това, което заслужаваме при наличието на лесни пари, нови работни места и индустрии, които никнат като гъби. Надигащият се прилив повдига всички кораби, както казват. И ако нашият кораб се издига, доста удобно ни е да предположим, че това се дължи на факта, че сме тълпа смели борци.

Но истината е, че хората не винаги получават това, което заслужават. Лоши неща се случват на добри хора. Всички ние правим грешки и издънки. Всеки от нас страда от някакъв порок, дефект или липса. И същата тази вяра, която ни кара да се чувстваме толкова добре, когато времената са добри, ни кара да се срамуваме от себе си и да се демонизираме, когато нещата не са толкова добре.

Американската мечта индиректно насърчава хората да се чувстват оправдани, когато злоупотребяват с другите

Преди няколко години един мой приятел беше обвинен в тежко престъпление, което не беше извършил. Той нае адвокат, отиде в съда и бе оправдан.

Около шест месеца по-късно той получи писмо от една адвокатска кантора, заплашваща да го съди за точно същото престъпление, за което той тъкмо бил признат за „невинен“ от наказателния съд. След като се консултирал с адвоката си, адвокатът казал, че това всъщност е само сплашваща тактика, вероятно едно стандартно писмо с цел сплашване на хората, за да платят обезщетение, вместо отново да бъдат предадени на съд.

Така че помислете върху това за секунда. Там някъде има адвокат (или екип от адвокати), които ходят в кметството и преглеждат регистъра на хора, които са били оправдани за тежки престъпления. След това тези адвокати, без дори да знаят нищо за замесените лица, изпращат писмо на оправданото лице, заплашвайки да го съдят от името на жертвата, надявайки се, че може би един на всеки десет от тях или един на двадесет от тях ще се изплаши достатъчно, за да плати някакви сума, за да може да избяга от домогванията на адвоката.

Това си е чиста злоупотреба. Извратеното в случая е, че тя напълно законна. Всъщност адвокатите, които правят това, вероятно изкарват прилични пари, имат хубави автомобили, живеят в хубави квартали и приличат на свестни хора, когато отиват да си вземат вестника, милват кучето ви и коментират последните спортни резултати.

Но те са пълни боклуци. До такава степен, че сега, докато пиша това, се ядосвам.

Но в култура, в която оценката за вас като човек се свързва с нивото на социално-икономически успех, възниква едно правило от сорта „силният е винаги прав“- т.е. ако направя нещо, с което измъквам пари от вас, вината за незнанието си е ваша.

Сега, когато трагедията на лимонадените щандове е реалност, а възможностите са изчерпани и хората работят по-усърдно, само за да запазят статуквото, все повече хора започват да мамят, за да изглежда така, сякаш те са успешни в нещо, в което не са. [19] Независимо дали продавате хапчета за уголемяване на пениса в интернет или създавате фалшиви уебсайтове, които примамват към кликване върху реклами, или сте адвокат, който се опитва да сплаши наскорошни обвиняеми да дадат пари, за да не биват съдени, все по-оправдано и по-необходимо е запазването на културното убеждение, че упоритият труд винаги печели.

Или както казаха в сериала „Наркомрежа“:

„Знаеш ли какъв е проблемът, Брус? Преди ние произвеждахме неща в тази държава, строяхме. Сега просто даваме подкуп на някой.“

. . .

Когато си дете, вярваш, че всичко е справедливо в света. Ходиш на училище, правиш това, което казват родителите ти, вярваш в това, което хората ти казват и предполагаш, че всичко ще се получи.

Но когато станеш тийнейджър, осъзнаваш, че много от това са глупости. До юношеска възраст вие ставате обект на първите травми и неуспехи в живота. Признавате, че светът не е справедлив. Нещата понякога се объркват. Лоши неща се случват на добри хора и обратното. И в много отношения не сте толкова велики, колкото винаги сте мислили или осъзнавали.

Някои тийнейджъри подхождат към това осъзнаване подобаващо и зряло. Те го приемат и имат предвид.

Други тийнейджъри, особено тийнейджъри, които са разглезени и научават много от това, което знаят за света, чрез телевизията или интернет, не се справят толкова добре. Светът не отговаря наограничента им система от убеждения и вместо да обвиняват системата от убеждения, те обвиняват света. И това обвинение не се оказва добро за никого.

САЩ са млада държава. Културно погледнато ние сме тийнейджъри – минали са само няколко поколения от нашите златни години на невинност. И като държава, ние започваме да осъзнаваме, че нашият млад идеализъм има своите материални граници. Това, че не сме изключение. Че нещата не са справедливи. Че не можем напълно да контролираме съдбата си.

Въпросът е колко добре ще се приспособим и ще достигнем зрялост в тази нова реалност. Ще я приемем ли и ще променим ли нашия характер на нация, за да отговорим на предизвикателствата на 21-ви век? Или ще станем раздразнителни и ядосани и ще изтрием когнитивния дисонанс от националното ни съзнание?

Може би най-доброто нещо що се отнася до Съединените щати е, че трябва да вземем решение.

Бележки:

Или жена. Или черен. Или индианец. Но ще стигнем до това малко по-късно.
Да, знам, че технически погледнато „американци“ означава всички хора от западното полукълбо. Но в разговорния език хората от Съединените щати (и от по-голямата част от Европа и света) наричат хората в САЩ „американци“. Наречете ни арогантни и егоцентрични. Не грешите. Но за да не усложнявам нещата, аз се придържам към него.
В речта си „Град на хълма“ през 1630 г. Джон Уинтроп призовава колониите на Нова Англия да се превърнат в пример, който останалият свят ще следва. Алексис дьо Токвил измисля понятието за „американската изключителност” и го коментира в известната си книга „Демокрацията в Америка“.
Испанците и португалците гледали на техните територии в Новия свят като на нещо, което трябва да бъде експлоатирано и ограбено. В резултат на това те не вложили никаква енергия в създаването на инфраструктура за една устойчива цивилизация в Южна и Централна Америка. Всъщност те правели обратното. Те умишлено държали населението си бедно и безпомощно. Британците, от друга страна, искали да изградят самоподдържащи се колонии, които биха могли да добавят към своята глобална търговска мрежа. Остатъкът от тези два европейски подхода до голяма степен обяснява разликата между Севера и Юга, която се чувства и днес.
Докато пиша това, чувам новината, че току-що са открили огромни нови запаси от петрол в Аляска. Извинявай природа.
Имам предвид теб, Путин.
Самото понятие „американска мечта“ е създадено през 30-те години на миналия век, но историята на САЩ е пълна с подобни понятия, датиращи от 18-ти век, и самата Декларация за независимост.
Stein, J. (20 май 2013). Millennials: The Me Me Me Generation. Time.
Bureau of Labor and Statistics (2015) Employment status of the civilian noninstitutional population 25 years and over by educational attainment, sex, race, and Hispanic or Latino ethnicity.
Hilsenrath, J., & Davis, B. (12 октомври 2016). America’s Dazzling Tech Boom Has a Downside: Not Enough Jobs. Wall Street Journal.
Nutting, R. (28 март 2016). Think nothing is made in America? Output has doubled in three decades. MarketWatch.
Long, H. (29 март 2016). U.S. has lost 5 million manufacturing jobs since 2000. CNNMoney.
Johnson, A. (24 юни 2013). 76% of Americans are living paycheck-to-paycheck. CNNMoney.
Casselman, B. (8 октомври 2015). It’s Getting Harder To Move Beyond A Minimum-Wage Job. FiveThirtyEight.
V. S. toristilwell. (10 декември 2015). Here’s How Much the U.S. Middle Class Has Changed in 45 Years. Bloomberg.com.
Khazan, O. (8 октомври 2014). Why Americans Are Drowning in Medical Debt. The Atlantic.
Онези, които твърдо вярват, че хората получават това, което заслужават – че добри неща се случват на добри хора и лоши неща се случват на лоши хора, са по-склонни да обвиняват жертвите на насилие, бедност, болести и пр., дори когато е пределно ясно, че жертвите разполагат с малък или никакъв контрол над обстоятелствата. Виж: Furnham, A. (2003). Belief in a just world: research progress over the past decade. Personality and Individual Differences, 34(5), 795–817.
D. Desilver. (2014, October 9). For most workers, real wages have barely budged for decades.
Това е особено вярно за обществата, основани на резултатите, където на определянето и постигането на цели се гледа като на някакъв извратен култ. Въпросът е, че ако нямате правилните цели, може да се превърнете в истински тъпак, докато резултатите от постигането на тези цели оправдават всички средства, които сте използвали, за да стигнете дотам. Виж: Schweitzer, M. E., Ordóñez, L., & Douma, B. (2004). Goal setting as a motivator of unethical behavior. Academy of Management Journal, 47(3), 422–432.