Световно известният испански писател Антонио Муньос Молина е автор на “Зима в Лисабон”, “Нощта на времената”, “Сефарад” и др. Той съди с безпощадна строгост каталунските националисти. „Те създадоха и наложиха възглед за историята на Каталуния и на Испания, който няма връзка с реалността“, пише Антонио Мунос Молина в свое изявление във “Фигаро”. И продължава:
„От много години реалността на автономното самоуправление и благоденствие на Каталуния се използва за разпространението на фантазма за потисничеството и ограбването. Заедно със Страната на баските, Каталуния е най-проспериращият район на Испания и нейното правителство упражнява пълен контрол над образователната система и обществените медии. Тези мощни инструменти, които нямаше да съществуват без автономното правителство на Каталуния и нейния финансов капацитет, се използват именно, за да се създаде фантазма за една толкова потискана през годините на демокрацията територия, както по времето на франкизма, чиято икономика е толкова наранена и ограбвана от централната власт, че нейната единствена надежда е независимостта. Това е толкова привлекателен и толкова повтарян фантазъм, че успя да убеди 2 млн. каталунци, както и част от международните медии.
Този фантазъм нахлува и в историческия разказ, и в днешните новини. Преди три години Генералитатът (каталунското правителство) пое шефството и финансира конгрес на историци, чиято тема бе: “1714-2014 г.: Испания срещу Каталуния”
В продължение на три века Испания се била посветила, очевидно неуморно, да господства, потиска и експлоатира Каталуния. Изненадващо, това толкова дълго потисничество не потопило колонизираната страна в бедност и не попречило да се превърне в една от териториите с най-висок стандарт на живот в цяла Европа.
Според този фантазъм Испания и Каталуния са две неизменни, непроменливи реалности във времето, без никаква друга връзка помежду си, освен сблъсъка, или по-скоро деспотизма, от една страна, и героичната съпротива, от друга. Това е привлекателен фантазъм, защото, за да се изгради едно отечество, най-напред е нужен вечен народ и вечен враг. Всъщност голяма част от тази история е споделена история и връзките винаги са били толкова тесни и разнообразни, че е необходима много екстравагантност, за да се разграничат чисти колективни идентичности.
Голямата испанска трагедия на ХХ век, войната в Испания, подложи цялата страна в еднаква степен на болка и разруха. Втората република призна своеобразието на Каталуния със автономния статут през 1932 година. Военният преврат на Франко и победата му в гражданската война сложиха край на демократичните институции на републиката, както в Каталуния, така и в останалата част на Испания. Републиканците в Каталуния и във всички испански земи се озоваха заедно в затворите, на стълбовете за екзекуция и в бежанските лагери в южната част на Франция. През 1940 г. Гестапо предаде на Франко едновременно каталунския президент Луис Компанис и баския социалистически лидер Хулиан Сугасагойта, скрили се в окупираната Франция. И двамата бяха разстреляни.
Важно е да си спомним тези факти, защото те опровергават един от основните аргументи на този фантазъм: че гражданската война била по-скоро агресия на Испания срещу Каталуния, отколкото сблъсък между републиканската демокрация и фашизма. Така историческите факти губят своя случаен характер и многобройните си нюанси, за да се превърнат в епизоди от войната от памтивека между Доброто и Злото, между благородния народ и потисническата власт. Франкизмът забраняваше и преследваше използването на каталунски език, така както и всеки културен или граждански израз, който не отговаряше на бруталните му норми, както забраняваше развода, гражданския брак, свободата на изразяване.
Цяла Испания беше жертва на диктатурата и особено работническата класа и свободните умове. Католическата църква и управляващите класи в Каталуния бяха не по-малко съучастници, отколкото онези в другите райони на Испания. Каталунските банкери и предприемачи също помогнаха за финансирането на държавния преврат на Франко и подкрепиха политически диктатурата. Когато Франко пътуваше в Каталуния, каталунските висши духовници му даваха благословията си и го приемаха с почести в катедралите.
Сред завоеванията, към които се стремяха противниците на франкизма, били те каталунци или не, винаги е било възстановяването на автономията на Каталуния. Това беше такъв приоритет след смъртта на Франко (ноември 1975 г.) и в началото на демокрацията, че Генералитатът на Каталуния беше възстановен една година преди приемането на Конституцията, през 1978-а. Важно е да се уточнят датите и фактите, знаейки добре, че това няма да промени кой знае какво в пълната неточност на виктимизма или епичния стил на този фантазъм.
Двама сред “седемте бащи на Конституцията” бяха каталунци.
На референдума през 1980 г. каталунците масово гласуваха за статут, който им гарантира много по-висока степен на автономия, отколкото онази през 1932 година.
Нещо не е съвършено, разбира се. Винаги има променливи факти, които основателно могат да бъдат интерпретирани по различни начини, но има, или би трябвало да има, ясна граница между реалността и фантазма, между разумното оплакване и вечния виктимизъм, между историята и чистата легенда или митологията.
Постепенно и все по-убързо в последно време, част от каталунското общество, значителна и много активна, но не преобладаваща, се затвори в нещо като виртуална реалност или много развит фантазъм, който няма никаква връзка със законните стремежи, нито с отхвърлянето на едно фактическо положение, което засяга както Каталуния, така и цялата страна: нарастващите неравенства, влошаването на образованието, липсата на продуктивен модел, корупцията в политиката.
В тази паралелна реалност, изградена и подхранвана от образователната система и обществените медии, Каталуния живее все още под франкисткото потисничество, а многобройните несправедливости, задълбочили се толкова мъчително по време на кризата от 2008 г., се дължат изключително на испанското потисничество. Националистическите политически и икономически елити, управлявали Каталуния почти непрекъснато от 80-те г., отхвърлят каквато и да било отговорност и измиват скандалната си корупция, размахвайки знамето на потиснатия народ.
Възможно е да си корумпиран и същевременно (да се обявяваш) независим и дори героичен. Възможно е да налагаш изключителната употреба на каталунски в преподаването и същевременно да се оплакваш от преследването, от което той страда, включително буквално да твърдиш, че е жертва на “езиков геноцид”. Възможно е съзнателно да пренебрегваш половината от населението, което не споделя тези крайни фантазми, и същевременно да вярваш, че има само един единодушен народ.
Едновременно са възможни привлекателни, но несъвместими неща: властта, която произтича от законността, и бунта срещу нея; привилегиите на европейската социална държава и екзалтацията от чувството, че си преследван; блокирането на път в знак на протест срещу злоупотребите на полицията и приемането на помощ от пътните полицаи. Без да говорим за максималния фантазъм да обявиш независимост спрямо Испания и да продължаваш да бъдеш част от Европейския съюз и да запазваш, дори да подобряваш благоденствието си, разделяйки се насила от територията и хората, които съставляват основния пазар за икономиката.
Симон Вейл казваше, че е възможно едновременно да се наслаждаваш на две несъвместими неща, но само при делириум. Делириумът е привлекателен, но има своите граници и, ако не служи за разбиране на реалността, притежава изключителна способност да я зарази. Именно заради това заразяване международната преса едва чу многобройните каталунски гласове, които не споделят сепаратисткия плам и които рядко досега са имали възможност да се изразят в обстановка, в която стремежът към независимост е смазващ. През последните седмици Каталуния и цяла Испания преживяха странна и делириумна реалност, в която видимият ентусиазъм, много добре програмиран и финансиран, не ни позволи да видим тревожната несигурност, страха на много повече хора. Не искам да губя надежда, че накрая фантазмът ще се разсее, поне достатъчно, за да ни позволи да постигнем нужното спокойствие, на което толкова крехко почива съвместното съжителство на обществото.
Тогава ще дойде моментът да обсъждаме сериозните проблеми, които продължаваме да имаме, всички неща, които тази натрапчива и до голяма степен стерилна агитация ни пречи да засегнем. Сред тях е спешната необходимост да се реформира нашата Конституция, не толкова за да се опитаме да накараме най-разумните привърженици на каталунската независимост да приемат, че техните законни стремежи към автономно управление са съвместими с общата рамка на испанската демокрация, но също и най-вече за да постигнем, ако това е възможно, равновесие между равенството на гражданските и социалните права на гражданите и политическата, културна и езикова различност на Испания.
Превод от френски: Галя Дачкова
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи