Веднага ще кажа – ние имаме много добри специалисти по киберсигурност.
Да, Но! Киберсигурността ни е като сигурността, като националната сигурност. Сиреч зле, много зле.
Аз толкова често пиша за състоянието на Системата ни за национална сигурност, че вече направо не успявам да прочета всичко, което съм написал!
Защо пиша толкова често?
Ами защото е грях да разбирам нещо от сигурност, да преподавам сигурност, да имам чудесни и успешно защитаващи се докторанти в сигурността, да публикувам монографии по сигурността и да си трая, да мълча, да не казвам как сигурността ни в почти всички аспекти и измерения виси на косъм!
Последните десетина години са крайно вредни за нашата сигурност. Системата се фрагментизира и почти напълно е загубила системността си, професионалистите се уволняват, ресурсите се използват абсурдно неефективно, законите са под всяка критика.
Чуйте, моля ви, никоя система и особено системата за сигурност не може да издържи при управление без стратегия, без визия, без системно мислене, без професионализъм.
В системата за сигурност разстрелът от упор на експертността и налазването й от калинки, плагиати, преписвачи, имитатори, симулатори, дезинтегратори, пропагандатори и проч. „- атори“ е пагубно. Пагубно!
Нима си мисли някой, че аз си пиша защото не ми се нрави властта? Ако ще да иляди, да векува, само да не разпарчетосва системността на системата, наречена Държава!
Както казваше руски генерал – За държавата ми е обидно!
И за държавата ми е тревогата.
Ето защо пиша ли, пиша, че две страшни вреди на България нанесоха последните десетина години:
– Първата е в ценностите, в резултат на което обществото загуби окончателно солидарността си, консолидацията си, интегритета си, социумността си, моралността и нравствеността си и все повече се изражда в овълчена тълпа от спасващи се поединично или групово индивиди.
– Втората е в сигурността. Нашата Система за национална сигурност е все по-малко система, все по-малко национална, все по-малко за сигурност.
Езикът на властта в сигурността е демодиран, заседнал в ХХ век. Те не разбират от ранно сигнализиране, от превенция, от диагностика на уязвимостите, от сценарийно планиране и стратегическо прогнозиране.
Те не знаят кое е най-важното и в киберсигурността. А то се нарича resilience – устойчивост.
Който не може да постигне resilience, който не знае какво е resilience, който не иска и да научи какво е resilience, който не иска да даде шанс на онези, които могат да му обезпечат resilience в критичната, в т.ч. информационната и комуникационната инфраструктура, той става за резил.
Днес той отново стана за резил.
А когато управлението стане за резил в сигурността, това значи още по-високо ниво на несигурност за държавата, обществото и гражданите.
Нивото на несигурност у нас става толкова високо от зачестилите резили на управлението в сигурността, от непрофесионализма в сигурността, че на хоризонта се вижда катастрофа.
А катастрофата има едно много гадно свойство – колкото повече се приближаваш към нея, толкова по-бързо се приближаваш към нея.
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи