Коментар на Георги Димитров, дипломат от кариерата, член на Върховния комитет на Съюза на тракийските дружества. Поводът за статията му е фрапантното изказване на Харалан Александров, че терминът „турско робство“ е само метафора, която няма общо с реалността:
Метафората „турско робство“ и до днес обслужва интересите на руския империализъм, за много българи този мит е по-важен от историческата истина, казва културният антрополог Харалан Александров в свое интервю за „Дойче Веле“ на 15 април 2019 г.
Този научно-публицистичен бисер циркулира от вчера в мрежата. Не че е нещо ново. Тази манджа ни я сервират периодично – порядъчно пресъхнала и претоплена в микровълнова печка, без никакви адитиви или подправки, но с етикет „Здрава храна“ (био).
Както мнозина други, коментирах с полагащата се доза пренебрежение. Да отмина тотално, не можех заради прадядо ми, войводата от Преображенското въстание Стоян Камилски, заради прадядо ми Димитър, загинал в Балканската война, заради други мои предшественици – тракийски бежанци. Заради всички, проливали кръвта си и дали живота си за освобождението на България от онова, което го е нямало – от метафората „турско робство“.
Посъветван бях да си „оправя понятията“ и да „преспя“, преди да коментирам. Препращаха ме вероятно към понятийния апарат от статията: „Роб означава индивид, лишен от елементарни човешки свободи като право на придвижване, собственост и стопанска инициатива и заставен пожизнено да работи без възнаграждение за господарите си. Българските поданици на Османската империя определено не попадат в тази категория. …Високата Порта обаче гарантира икономическата, културната и верската свобода на християните…“.
Сега внимание, идва кулминацията: „Що се отнася до същинското робство, тоест продаването и купуването на хора като стока, то е съществувало както в Руската, така и в Османската империя, но българите са били по-скоро от страната на купувачите“. Следва фактологична обосновка във вид на забавна семейна легенда.
Но аз на професионалните „опиниънмейкъри“, които с толкова ментални усилия изкарват насъщния, не им се дразня особено.
Съвсем не е лесно да завъртиш така нещата, че от „Под игото“ да стигнеш до: „Разпространено е мнението, че привържениците на метафората за „турското робство“ често пъти са представители на онези „патриотични“ среди в България, които са не само проруски настроени, но и подкрепят сегашната власт в Москва“.
Списъка, който публикувам по-долу (дълъг е, но не изчерпателен), те няма да погледнат. Дано скришом го прегледат на лягане под завивката онези другите – поспаланковците. Там ще намерят и отвеждане в робство, и отвличания, и изнасилвания, и потурчвания, и кланета, и много други прояви на респект към правата и свободите на раята.
А пък ако „робство“ им се стори научно неиздържано, им предлагам думата „ГЕНОЦИД“. В интернет могат да намерят съответната конвенция на ООН и да се запознаят с понятието.
В 1344 – 1421 г. турците поробват българските земи като извършват кланета и опустошения в невиждан мащаб довели до пълно обезлюдяване на цели райони. Исая Серски пише за това: „Тогава живите облажаваха умрелите по-рано“.
В 1352 г. турски нашественици извършват масови кланета в Айтос, Ямбол и Пловдив
В 1359 – 1364 турски нашественици извършват масови кланета в Стара Загора, Пловдив и Сливен. Тогава е избито и отвлечено в робство цялото население на градовете Венец и Сотирград и те престават да съществуват.
В 1372 турците избиват и отвличат в робство цялото население на Бактун и града престава да съществува.
На 17 юли 1393 г. Баязид превзема Велико Търново и извършва масово клане на населението. След няколко дена в една от църквите са събрани и изклани още 110 оцелели търновски първенци.
В 1598 г. турците извършват клане във Велико Търново при подавянето на Първото търновско въстание; за да спасят живота си, най-малко 16 000 българи забягват във Влашко.
В 1600 г. Мехмед паша изколва българите в Чепинската долина, отказали да се потурчат и останали в селата си, а потурчилите се „за кашмер“ са накарани да разрушат 218 църкви и 33 манастира в района.
На 18 октомври 1688 г. турската войска на софийския бейлербей извършва клане над българите от град Чипровци и селата Копиловци, Железна и Клисура, изклани са над 1000 мъже и стари жени, а селищата са изгорени и сринати до основи. Не са изклани само към 2000 млади момчета, жени и момичета, които са отвлечени в робство. Оцелелите след подавянето на Чипровското въстание едва 3000 българи от района, за да се спасят, забягват през Влашко в Банат.
През юни 1689 г. от татарите на Герай хан са извършени масови погроми и потурчвания на българите от Добруджа до Тетевенско. Те принуждават многобройно българско население да избяга през Дунава във Влашко.
В края на ноември 1689 г. турските войски на Халил паша, еничарите на Махмуд паша и татарският хан Герай изгарят град Крива Паланка и извършват клане на българите там и в Куманово при подавянето на въстанието на Карпош. При повторното завладяване на освободените от въстанието и австрийските войски западни български земи в Поморавието, Видинско и Македония турците извършват такива кланета и палежи, които принуждават многохилядно българско население да избяга в Банат.
В края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу, при подавянето на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско, от турците са избити над 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително митрополита Свети Симеон Самоковски, обесен в София на 21 август 1737 г. зад църквата „Света София“, много българи от Западните български земи бягат в Банат.
В периода от 1773 г. до 1822 г. кърджалийски отреди и регулярни турски войски извършват многократни кланета на българи, опожаряват и ограбват десетки български села и градчета от Дунав до Бяло море и от Ниш до Цариград. Такава е съдбата на Трявна, Тетевен, Сопот, Габрово, Калофер, Арбанаси, Велико Търново, Троян, Севлиево, Еркеч, Копривщица, Казанлък, Шипка, Тулово, Мъглиж, Елена, Панагюрище, Сопот, Карлово, Чирпан, Ямбол, Жеравна, c. Тича, Градец, с. Пролом, Карловско, с. Сакарци, Тополовградско (след погрома оцелелите за десетки години изоставят селото), с. Раково, Котелско, Ловеч, Айтос, с. Бов, Хасково, Харманли, Асеновград, с. Урумкьой, Созополско (днес Индже войвода), Караеврен (дн. Близнак ), Делиево, Граматиково, Гьоктепе (дн. Звездец), Ахтопол, с. Едига, Ениджия, Пейчова махала, Сазара, Крушево, Чеглаик, Селиолу, с. Карабунар и с. Вайсал, Лозенградско, с. Куру дере, Одринско, с. Азара и Софлар, Бунархисарско, Лозенград, Виза и много други. Някои от тях, като Делиево, Карабунар, Пастелево и др., след като са изгорени, не са заселени повече. Разорени са десетки манастири. Сериозно пострадват Гюмюрджинско, Димотишко, Чирменско. Горна и Одринска Тракия и Подунавието са почти обезлюдени. Много от оцелелите бягат в Бесарабия и във Влашко.
В 1797 г. отредите на Осман Пазвантооглу извършват кланета при завземането на Врачанско, Ловчанско, Плевенско, Севлиевско и Търновско. Особено голямо е кръвопролитието в Никопол и околността. Тук е събрана голяма група жени и деца, българи от раята, натъпкани са в една кошара и са запалени живи да изгорят.
В 1804 г. Осман Пазвантооглу извършва кланета в опита си да пoдави бунтовете на българите в Ниш, Пирот, Белоградчикско и Видинско.
В 1806 г. Осман Пазвантооглу извършва клане над българите във Видин. Пред олтара на църквата св. Петка са изклани няколкостотин миряни и свещеници от града и околността во главе с владиката Калиник.
През октомври 1829 г. турците извършват кланета над българите в Странджа и Сакар. Само в едно донесение до щаба на руската армия от 14.Х.1829 г. са посочени избити 400 български първенци в района на границите на Одрински и Старозагорски пашалъци. Над 140 000 българи от Тракия са прогонени и бягат в Бесарабия.
През април 1841 г., на Великден, в църквата в село Каменица, Нишко, от турците са изклани мъже от селото, а много жени са изнасилени, това става повод за Нишкото въстание, при потушаването на което от албански башибозук, командван от Сабри Мустафа Паша, са избити хиляди българи, изгорени и разграбени са 225 български села и 16 манастира и църкви в Нишко, Пиротско и Лeсковeцко, 10 000 души спасяват живота си, като забягват в Сърбия.
На 10 юни 1850 г. турците от Видинския гарнизон изколват всички българи в Белоградчик и няколко хиляди души във Видинско, след подавяне на Видинското въстание.
На 26 април 1876 г. турски башибозук, воден от Тосун бей, извършва клане и опожарява Клисура при подавяне на Априлското въстание.
На 30 април 1876 г. редовна турска войска и башибозук, командвани от Хафъз паша, извършва клане и опожарява Панагюрище.
На 1 май 1876 г. редовна турска войска, башибозук и черкези, командвани от Хасан паша, извършват клане на българите, събрани в лагера „Еледжик“. Над 1000 мъже, жени, деца и старци са избити, единици успяват да се спасят в Балкана.
• На 2 май 1876 г. турците извършват клане в Перущица, при подавяне на Априлското въстание от войските, командвани от Решид паша. В църквата и извън нея са изклани към 1850 мъже, жени и деца. Оцеляват само 7,5% от населението на града.
На 3 май 1876 г. башибозукът, предвождан от Ахмед ага Барутанлията, извършва клане в Батак. В църквата са изклани към 1900 мъже, жени и деца, още няколко хиляди българи са изклани, разстреляни или живи изгорени извън храма. Общо жертвите са към 5000 души, предимно жени, деца и старци, или към 3/4 от населението на града.
На 6 май 1876 г. турците извършват клане и опожаряват село Батошево и близкия Батошевски манастир. Малка част от населението се спасява, като избягва в Балкана.
На 9 май 1876 г. башибозук и черкезка конница извършват клане в село Кръвеник. Голяма част от населението е избито, малцина се спасяват, като бягат в планината.
На 9 май 1876 г. башибозукът извършва клане и запалва Ново село. Първоначално голяма част от населението успява да се спаси, като бяга в планината. Бежанците се добират до м. Табите, една част от тях тръгват към Калофер, но са нападнати от башибозук при Пенчов чучур и Русалийските гробища. Само малка част успяват да се спасят в Калофер. Друга част се спуска по течението на р. Тъжа. Тях башибозука ги пресреща в Пожар дере и в м. Смесите. Тук всички мъже и момчетата са изклани, а жените поругани.
На 17 май 1876 г. село Бояджик е ограбено, подложено на клане и изгорено по заповед на Шефкет паша от командваната от него редовна турска войска с артилерия, без да е участвало в Априлското въстание. Избити са повечето селяни – 200 българи, младежите са накарани да играят „кърваво хоро“ преди да ги убият, девойките и жените, които не са избити, са озлочестени и отвлечени. Дядото на създателя на компютъра Джон Атанасов по чудо избягва смъртта.
От края на април до средата на май 1876 г. частите на турската териториална отбрана, известни като башибозук, редовната войска – низам, свиканите запасни части – редиф и черкезки отряди извършват кланета, в които загиват над 30 000 българи, опожаряват 80 и разграбват 200 селища с над 75 000 българско население. Това кара Уйлям Гладстон да издаде през 1876 г. брошурата „Българските ужаси и Източният въпрос“.
На 14 юли 1877 г. е изклано село Любенова махала до гр. Раднево, Новозагорско, от турската редовна войска с артилерия, башибозук и черкези, водена от Реуф паша, командващ турския гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкова са убити извън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.
На 15 юли 1877 г. е извършено клане и е разграбен Ловеч от турска редовна армия под командването на Рифат паша. Избити са над 1500 мирни българи.
На 15 юли 1877 г. от турците e извършено голямо клане и е опожарена до основи Нова Загора.
На 16 юли 1877 г. е изклано и опожарено село Дълбоки, Старозагорско, от черкези от турската армия на Сюлейман паша.
Старозагорско клане. От 19 до 21 юли 1877 г. e изклана и опожарена Стара Загора от турската редовна армия на Сюлейман паша, с участието на албански башибозук, черкези, командвани от Дай Ахмед, и чирпански цигани, при логистичната подкрепа на старозагорски евреи. Актовете на садизъм са ужасяващи. Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първом полети с газ. Други са горени на жертвеници, имало разпънати на кръст, приковани, пален е огън на гърдите на трети и е варено кафе. Млади жени са карани голи да играят „кърваво хоро“, озлочестявани са и после изклани. В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души, много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете. Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Богородица“ и „Св. Николай“, които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 умират от глад и преживените ужаси. В Турция са отвлечени към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от тях се връщат. Околните села имат същата съдба. Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и след Освобождението е изцяло изграден наново.
На 21 юли 1877 г. (9 юли по стар стил) започва клане и е подпалена Каварна от 3000 башибозук с артилерия и черкези. Едновременно са нападнати, клани и палени околните Шабла, Крапец, Горичане, Българево, Божурец, Смин, Ваклино и др. Докато по настояване на чужди консули населението е евакуирано с параходи към Варна, загиват убити, умрели жени и девойки след изнасилвания и удавени общо към 1000 души. Един старец е клан с трион, а едно момче е горено живо.
На 4 август 1877 г. в Казанлък турците изколват 200 българи пред храма „Св. Пророк Илия“.
През август 1877 г. в Карлово от редовни турски войски и башибозук, командван от Исмаил, палача на Батак, брат на Ахмед ага Тъмръшлията, са избити не по-малко от 600 българи (според доклад на френския вицеконсул в Пловдив от 6 август 1877 г.), но турците най-вероятно успяват да прикрият много от убийствата и в действителност жертвите са значително повече.
В 1877 г. от турците е изгорено и обезлюдено карловското село Пролом. Пет години са необходими селището да се засели отново.
В 1877 г. турците извършват клане, изгарят и разрушават Калофер. Избити са поголовно всички мъже и младежи. Десетилетия градът е наричан град на вдовиците.
В 1877 – 1878г., през Руско-турската освободителна война, турците извършват погроми и кланета и в Златарица, Елена, Котел, в Новозагорско, Стремската (Карловската) долина, Панагюрище, Самоков, Белово, Брезник (тогава Караагач), Чепеларе, Златоград, Симеоновград (тогава Търново Сиймен), Свиленград (тогава Мустафа паша), Любимец, Харманли и по-навътре в Одринска Тракия, в Македония и на много други места. В Пловдив само в края на август са екзекутирани 116 българи. Стотици българи са убити и в Сопот, в селата в Пирдопско, Казанлък, София, Айтос, Карнобат, Одрин, Пазарджик, Асеновград (тогава Станимака), Чирпан, Варна, Фере, Димотика, в други тракийски градове и т.н. В Сливен и околностите му за няколко месеца дo началото на 1878 г. турските власти са убили, изпратили на заточение и интернирали около 1000 души българи. Турската власт извършва жестокости и големи насилия в селата Красново, Аджари Розовец (тогава Рахманли) и Меричлери. Разоренията са огромни. Избитото и безследно изчезнало мирно население е общо около 180 000 българи.
След 5 октомври 1878 г. в Кресненско-Разложкото въстание от турската войска са изклани 600 българи в Разложко, не по малко са жертвите и в Кресненско. Изгорени, ограбени и разсипани са десетки села в цяла Югозападна България: Баня (напълно унищожено от Тефик бей), Банско, Добринище, Горно Драглище, Долно Драглище, Добърско, Бачево, Якоруда, 12 села от Кресненското дефиле (Кресна е изгорена на 11 ноември 1878 г.), Ощава, Мечкул, Сенокос, Осиково, Врабча, унищожено е село Черешница, Мелнишко (изклани от хаджи Юсуф Ефенди 360 българи), в Мориевско село Буф и други 12 села, в Демир Капийско селата Дрен, Коприщница, Чемерево, Горна Драчевица, Долна Драчевица, Ръжаня, Конопища, изгорена е българската църква „Св. Димитър“ в Битоля, изнасилени са стотици девойки и жени, в България се спасяват над 25 000 бежанци. Репресиите се разпространяват във Вардарска и Егейска Македония.
В 1902 г., от 22 септември до началото на ноември, в Горноджумайското въстание са убити от турската войска над 150 българи, изгорени са 15 села, изтезавани са 438 мъже и жени, изнасилени са 111 девойки и жени, ограбени са 807 къщи, в България се спасяват над 2000 бежанци.
В 1903 г., от 2 август до октомври, в Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Тракия са убити от турската войска над 5680 българи, изгорени са 201 села с 12 440 къщи и 70 000 души остават без покрив, поругани са 3122 девойки и жени, в България се спасяват 30 000 бежанци.
От 21 февруари до 1 август 1905 година турска редовна войска избива във Воденско 61 мирни селяни.
На 9 май 1907 г. е извършено клане в една къшла до Виница при Кочани. Международна анкета от австрийският консул в Македония Алфред Рапопорт, военния адютант на Австро-Унгария полковник Гойгингер и руският консул Орлов стига до извода, че това е дело на турски войници от редифския батальон и местни турци от Калиманци.
На 21 ноември 1911 година турски полицаи и жандарми, ведно с местни турци, босненски изселници (мухаджири), цигани и евреи, извършват клане и погром над българите в Щип, граждани и селяни дошли на пазар в града. Убити са 20 българи и 282 са ранени. Клането ускорява избухването на Балканската война.
На 11 януари 1912 г. е извършено клане и погром над българи в Гюрешкия манастир „Св. Богородица“, край Скопие.
На 1 август 1912 година турците извършват клане в Кочани, Македония. Mестни турци убиват най-малко 34 българи, много са ранени. Клането е един от поводите за избухването на Балканската война.
От 7 юли 1913 г. редовната турска армия започва кланета над българите в Одринска Тракия. Същият и следващите дни е опожарено и унищожено голямото българско село Булгаркьой, недалеч от Кешан. Там са изклани 1100 души. Отвлечени и съпровождани с войници са 1030 човека, с цел да бъдат изведени в Анадола. След много безчинства, изнасилвания и смърт, една част от тази група (предимно жени и деца) е достигнала до Варна и Дедеагач. Останалите заробени и отвлечени, предимно млади жени и деца, са потурчени. Такава участ имат и останалите по-малки български села около Кешан и Малгара.
На 9 юли в Одрин са избити още 521 българи, в Узункюпрю и Хайребол са изгорени всички български села – Чопкьой, Търново, Ерменкьой, Османли, Ново село, Залъф (изклани 687 българи), Татарлар (населението бяга, застигнатите няколко десетки са изклани) и т.н.
На 10 юли са подпалени източните квартали на Свиленград. Когато се разбира, че градът ще остане в България, турците го подпалват отново и го изгарят до основи. Населението бяга навътре в България, но турците залавят над 30 възрастни българи и зверски ги изколват в скотобойната, заклани жени са хвърляни в дълбоките кладенци. От къщите няма помен, също и от големите масивни и обществени здания – черквите, училищата, болницата, казармата, джамиите, големите магазини – всички са изравнени със земята.
Разорени и изгорени са всичките над 60 български села. Изклани или превърнати в бежанци са българите и от градовете в Одринска Тракия: Одрин, Лозенград, Малък Самоков, Бунархисар, Деркос, Кешан, Малгара, Хайребол, Мидия, Енос, Родосто и т.н. Общо според Карнегиевата анкета, в Одринска Тракия турците са изклали между 50 000 и 60 000 българи, други 200 000 българи християни са превърнати в бежанци.
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи